Вин Чеширков – Песен за всеки
Заспиваме голи на площада. Превръщаме се в експонат на любопитство и погнуса. Четем манифеста за умората на Вин Чеширков.
Александър Арнаудов
заспивам
заспивам гол насред площада,
заспивам и не ме будете.
заспивам, може да ме гледате,
приемам, че ще съм превърнат в експонат.
приемам, че ще ме разгледате с любопитство и погнуса,
приемам за разкритията, че ще ви убeгнат,
заспивам, нямам спомен по забравата.
заспивам без претенции за предпоследната ми воля, заспивам вече
нито духове се мяркат,
нито аз ще бродя някога насред съня ви.
приемам, нарушаваме стерилитета,
някой с нещо в ръка се приближава.
приемам краткото насилие, но то е нужно
забравям, че съм артефакт за патолозите,
заемам се да бъда мирно сдание,
но вие няма да ме гледате.
заспивам най-после в ден, заспивам аз ще съм последния.
заспивам и не ме будете.
щом трябва
щом искаш да ме има винаги,
ще трябва да допуснеш, че заедно
ще изживеем смъртта поне стотина пъти
и някой ненаушким ще приключи спора
без да сме се наговорили,
някой ще се предаде пред другия.
ще се изсмеем на всеки сценарий
ще развъртим вариантите
като раздадени карти,
зле изиграни ръце,
ще напишем наново правилата
после ще се учим дълго на тях
и ще спорим как се отчита резултатът.
бройката все не излиза.
предавам се най-първо аз.
предавам се на нескончаемите снеговете,
най-първо аз ще легна,
най-лесно ще се скрия под лавините,
а ти ме изпиши с посинели пръсти,
а ти си припомни, че съм предпазил
теб от небесата.
плащеницата ми ти е дом на късове.
разнеси я като знаме
като символ на капитулацията
като знак, че съм те надхитрил
и я чакай да се разтопи,
тогава аз изтичам в промеждутъка на недомлъвките,
напоявам изличените лютичета
и чезнем заедно.
щом настояваш да не тръгвам,
ще ровя в пръстта, ще ровя,
не намирам закопаните ковчежета.
за тях ни е говорено, но ще приемем,
че спасителните планове убягват.
хвърлям картите, изморих се
да следя броя, изморих се
да обявявам, декларирам само —
написах манифести за умората.
песен за всеки
за нахоканото дете, заредено с
гумени куршуми и притчи за глад
за излекуваната майка преди пак да се разболее и да бъде чисто бяла след
четири месеца и десет дни прокуда
четири месеца и десет дни чернилка до
непознатите минарета всеки пее
без да гледа другия,
срам ги е
отложили са музиката, прелели са
виното, продали са хляба,
застанали са на прага готови за още
и още
срам ги е,
че са раздали напоените трохи
сподавено раздават глъчката,
а зад ъгъла броят ребрата си смирените,
на колко още могат да ги разделят,
до колко още могат да понасят песента си вероятно
докато целунем и последното кокалче на ръката, която не храни
докато се смъкне завесата доземи
вероятно някъде след полунощ
като отброим последното ребро
ще ви пожелая да сте здрави и
ще ви възпея на друг език
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025
