Вин Чеширков – Мечът на Персей

Пием отровата на смелата поквара. Вадим мечът на Персей в забранения град на Вин Чеширков.

и лот е дете на бога 

градът им падна само за нощ

и глъчта беше по-богата от всякакъв пир.

наследници и вестители 

пришълци и невинни 

насядали в кръгове, 

чакащи пукота.

никой не позволи да напусне навреме,

а когато навред се разнесе бученето на тези

тежки криле, 

впериха жадни усти към небето. 

дали се ослушаха?

гласът му единствен

не повеляваше

на лицата им беше изписано чудото, 

а сега само звучи като притча. пее онзи: 

в забранения град

зад вратата са двамата ангели двете ми блудници 

и които излизат от моята плът

ще узнаят най-сетне 

имало ли е някога милост 

към тази неведома чест

да имаш очи само когато биваш поискана, 

без да приемаш светци и шекели 

и без да обръгва доверието.

те тръгнаха, скриха бодлите си, 

замижаха.

щом бяха заспали, разбраха. 

заслужихте тези безчинства, 

задето нахлузихте всички повели 

на своите пръсти като брилянти,

без да поискате кал.

разперете дверите си и подайте главите си 

за помилване,

инак - слепи бродете.

дъщерите му пеят, по-силно от 

онзи гръм

за разсипване.

има ли кой да ги чуе сега?

***
и ти имаш стая, в която отново лежиш,

залостила очите си.

в гърлото пяна от всичко възможно

натъпкано и сбрано,

пяна от 

неща, които наричаш горчиви, 

макар че още приемаш в тялото си.

изправяш се рядко, но рязко и хукваш 

да назидаеш бетона.

вече няма за кого да прикриваш,

разкриваш заговорите да се затриеш.

някой ще се изсмее

отвън е и приведена 

хрипти, все по-близо до земята

старателно измива тихата врата.

като папрати забързани ръце с припряни нокти

вкочанено се изстрелват, където вярват, че са нужни.

какво й остана да дири да чака след толкова време

преглътна ключа и забрави за вести.

съдбата е спогодба, не защита.

персей ще има меч 

крийте си в пазвите

ценните камъни, 

надежди за вашите 

болни деца.

и утрото нека не бъде 

оповестявано 

от болни животни 

с пълни утроби.

ще дойдат и дните 

на белия разум,

ще точим ножове и копия 

в студували кожи,

смело ще изцедим тази отрова.

прокудена е смелата поквара 

и пак ще сме цели тела

наместо трупове-части.

но знаем ли, винаги пътят ще води насам.

а секирата лъска на фона 

на вечния огън 

и отново ще съскаме,

край ще крещим.

а има ли кой 

а има ли някой 

да скърши гръбнака 

на тези лаещи

кучета 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025