Домът остарява в деня, в който го забравим. Плачем в градината със самотата на Венцислав Стефанов.
Александър Арнаудов
Аквариум
Чистачката-мореплавател
повдигна килима и откри
ново съкровище – стара снимка
от вече изчезнала по този паркет
цивилизация. На гърба на снимката
явно, като дъвка, бе залепнал спомен.
Огромният кит, заседнал в кухината
на сърцето ѝ, трепна и една сълза
слезе по лицето ѝ...
Започваше да разбира, че носталгия
означава - вече изчистена стая.
Сюрреалистична самота
Аз съм стара къща с бръшлян
над клепачите и напукан гипс
по кожата, а ти без да отразяваш
възрастта ми, минаваш редовно
покрай мен.
Уморените ти кафяви очи
се оглеждат в стъклата ми,
ръката ти се плъзга по зъбите
на оградата ми, и е точно
Такава каквато я помня -
топла и непозната.
Плачеш сама в градината
над моята гръд,
крадеш грозде от косите ми,
винаги бързаш.
Така и не разбрала,
че този дом остаря в деня,
в който ти го забрави.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
