Стефан Гончаров - Сеч

Очите ни са сеч и в това няма справедливост, само любов и отчаяние. Представяме най-новите апокалиптични стихове на Стефан Гончаров.

(ивица в небето)

деленото с мълчание утро
което от поглед в поглед
пренасяше солта преди
сълзите да открием
(когато още тяло 
беше всичко) 
и водата спеше

било е и по-добре 

сенките ни камъни са брали 
под късни дървета 
небето са разливали
в намордници и мълчания 
трупали – сини
превързани посоки 
следвани в надежда 
че краят е огън – че сме желани

*
не валеше сняг
само нищото се трупаше
побеляло от очакване
да се размине с нас на улицата
да ни поздрави
и за миг да забрави
кърмещия звезди мрак
който отглеждаме
в яслите на смъртта

*
студът е ниско
въргаля се в краката ни
заглажда пътя и сляпо оре
бели мълчания
и невидими стъпки
сини слънца
и плъзгащи се по леда посоки –
следваните въпреки сянката на сезона обещания
(онеeзи рани по снега
в които ръцете ни топлят утрото)

*
не са влага лицата ни
нито дъжд
скланящ глави да обръщат тайни
и жилав
сън

не са вълнения незалезлите
(разлагащите се в примката)
очи
нито рани
побрали затвора на спасението

не са и шум горите
чакащи стъпкани
небето да оправдае
щедростта си

но не всички са
сгрешени
чужди и далечни
неща
горени в криви думи

някои хора
някои надежди
и това не са

*
отвърни се
зъбци са гледките – смлените погледи на
предалите нощта
цъфтят над махалата 
и в сняг изливат 
белите петна на опита 
да предвидят края
(да запомнят началото)
и навреме да излъжат света
че камерата не вижда
чия смърт заснема
челюстта ѝ

*
глас 
бели брега 

оголва кората 
между пясъка и вълните

отделя водата
от солта 
(гребе по границата)

сухи видове открива 
обрасли по кърмата
(кръщава ги смърт)

на път е 
тишината на възли 
да ни връчи

цялата си плът
в мрежа от кости 
да улови
(като хищна риба 
излюпена с кука в червата)

лъч и рамо 

пердета от кост – невидими
изключения
за които свидетелстват само 
дланите ни
(изгревите на утехата)

*
начело на думите 
шип – пробит хартиен екран 
и струящи очи 
премигващи иззад белия хоризонт
(червено небе)

когато завесата падне
поглед няма да има 
само фонтани и
окъпани лица 
протягащи кадифени езици
(делфини от рози и светлина)

*
очите ми са сеч 
делят по равно
видимото и невидимото 
и в това 
няма справедливост 
само ред 
и онова което
винаги остава помежду 
ни – вятър 
в ремисия

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023