Слави Томов - Четири пиеси за страданието

Четири пиеси за страданието

на Michael Gira

Разказвам за елегантните ми вратовръзки на GILBERTO, които тъпчех в джобовете си когато ходех да търся любов, която жриците наричаха облекчаване

Разказвам за болезнените аркади, които ми причиняваше тъмнината, за задните седалки на такситата, върху които получавах орални ласки от магистрални серафими

Разказвам за големите ми мечти да напиша книги като Soft Machine на Burroughs или Beautiful Losers на Cohen, за малките ми срутвания когато се влачех почти в безсъзнание и търсех Вероники, които да облекчат имунните сривове в мен

В онова дълбоко августовско болно лято с вкус на лубриканти и потулени изстрели в мен когато слушах колабирал на пода Young God и I Crawled на Swans които изчистваха мътните просеки и аз тръгвах, връщах се, крачех като пиян моряк сам срещу ледения вятър около вълнолома

Пиша за скутовете на Ambra, Romina, които ме приемаха в онези транзитни и тъжни хотелски стаи; за луминесцентните реклами на Coca Cola, чиито светлини се пръскаха околослабините ни, отмятах с коляно бедрата й и нахълтваха безцеремонно в някакво пореднo битие, което нямаше да ми донесе никакво облекчаване

Нека пиша за висцералната красота на вертикалните хоризонти когато се натравях с болкоуспокояващи и алкохол - протрит и смален с разцъфнали букети от цветя в уретъра заради любовните инфекции

За книгите на Genet, Roth или Antunes върху които правех оргии с красиви жени, които не сваляха скъпите си бижута дори и голи, а когато ги любех like perros тресейки се от дивашките ми тласъци сучеха разпятията на небесния който висеше на шиите им

OUR LOVE LIES

на Michael Gira

Пиша за величието на Arman Vishnevski, който ми показа красотата на нишите в подсъзнанието и отвори дверите пред мен на божествената мръсотия в онези вече тленни и лабилни персонажи, които населяваха делтата между блатата и морето през онази предателска пролет. Опитвам се да пиша за Querelle, за Artaud, за Geza Csath, за тъжните изоставени спасителни постове по плажната ивица в края на лятото и за онези празни басейни в предградията, където боксьори с инстинкти на убийци възпаляваха либидото на красиви, богати и глезени жени. За всички онези небесни кралици, който жалееха в бели рокли, както пишеше Genet, за затлачените провлаци в нас и за инфекциите, които причиняваха влажните нощи, където от морето на тласъци връхлитаха вълни като крошета и ми нанасяха болезнено аркади, които се опитвах да лекувам със слюнката с вкус на праскови на продажните жени около сините докове. Там срещнах Romina Aura, из онези бели къщи потънали в слънчевите сияния на неделните следобеди, из коридорите, където кънтяха отдавна спрели механични часовници, По горните етажи на сътворението, където ставаха често спречквания заради любовна ревност. O, Virgil, и ти Romina Aura, нека пиша за белезите по ръцете ми причинени от студовата алергия, върху които понякога пикаех след половите актове при онези леко потни създания, по които хвърлях малки състояния; за чугунените вани пълни с шампанско, където четяхме Salter, Cohen или Burroughs; за екзистенциалните и пагански оратории на Michael Gira в Young God или our love lies, за катарзисите в неделните матинета, където звучеше Glenn Gould, а случайни герои като Vaughan посяваха пошли щения в шаферки чийто шлейфове обираха паяжините покрай пътните мантинели.

Реквиеми от Бургаските сини докове

на Jean Genet, на Querelle Jansen

Arman Vishnevski ме научи да се обличам елегантно, да бъда вежлив и възпитан с жените, как да се отбранявам когато ми замахнат, как да удрям, когато ме предизвикат; през онези далечни лета в края на август в Puglia или рано сутрин до яхтите в Монако, много по-млади, по-малко пречупени с кристални чаши в ръцете ни пълни с искрящи шампанско, около чиито гърла имаше захарни коронки; разговаряхме за Malaparte, за Benedetto Croce, за онези тленни моменти на битието, за скъпите ароматни цигари, с които ме черпеше, двуредните му елегантни сини сака, вратовръзките на GILBERTO или VALENTINO, силните афтършейвове на DIOR, скъпите механични часовници, часовите разлики, натурата му, за която може би само Genet би могъл да пише. Опитвам се да пиша за онези сини докове затлачени от маранята, за погребалните неделни процесии с дъх на жалейни увехнали цветя, за онези квартири до кейовете по чиито стени имаше постери на велики боксьори, с в завивките ми от хладен лен спяха небесни светици с манталитет на продажни жени; пиша за ореолите на слънцето, за безобидните изгаряния и за глезените и стъпалата на Izabella, Rita, Monica; за месечните им проклятия и спазми, заради които се допитваха до португалски гледачки някъде из FARO; за среднощните ни спречквания в Б. с местни bandidos, пияни бразилски моряци, за величествената красота на Iris с възпалени от гримовете очи; o tempo voou, губехме малки състояния на карти из нощните неонови казина, окичвахме тъжни принцеси в бели рокли със скъпоценни гривни, а в утрините ни се привиждаха потни еднорози, които препускаха по плажа; пиша за пневмата на Broch, за Virgil, за стените падрета, които будехме в ранните часове, за да им се изповядваме, те ни тикаха в ръцете малко библии и ни казваха, че Той всичко ще ни прости, прощаваше ни, онези вълни от синкаво зелено облизваха аркадите по лицето ми причинени от незнайни удари, а в епилозите колабирах в скутовете на пристанищни Магдалини, които наричаха любовта облекчаване.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026