Ружа Матеева – Завъртам света наобратно

Когато обичаме, завъртаме света наобратно, за да спре да бъде себе си. Лъжем смъртта, за да се изгубим в синия цвят отвъд времето. С дъждовните, есенни думи на редактора на „Нова асоциална поезия“ – Ружа Матеева.

***

Идваш към мен

от ъгъла на вратата.

Вдигаш поглед.

Очите ти са с цвят

на метличина.

Проникват в моите

и тялото ми спира

да съществува.

Не дишам.

Не мигам.

Само те пускам да обладаеш

единственото,

от което съм съставена.

Един импулс. 

Един взрив.

А след това?

След това...

***
Сълзите ми са дъжд

по сухата ти кожа,

по затворените ти клепачи,

по бялата ти тишина...

Валя,

без да спирам.

Бог рисува дъга

над съня ти.

Любовта ми е 

цветен мост,

а ти се събуждаш

по-силен от съдбата си.

Дъждът е пречистил

утрото.

***
Ръцете ми са укритие.

Можеш да дишаш в тях.

Можеш да спиш.

Можеш да викаш.

Всичките ти думи и мълчания

са вътре - 

в кръга на ръцете ми, 

когато за първи път

те прегърнах.

***
Ще ми се да напиша

разточително любовно

стихотворение.

Да бъда патица.

Или гугутка.

Или срамежливо врабче.

Обаче някой 

постоянно идва. 

И постоянно

не ми ухае на теб. 

Това ме прави

чужденка в страната

на всички стандартни аромати. 

На всички разточителни

любовни стихотворения. 

Накрая ще се спра

само на една дума,

която ще си спомня 

утре.

***
Грешиш, ако мислиш,

че съм влюбена.

Бях влюбена на 17.

И никога повече

след това.

Теб те вземам

като съдбовно решение,

докато разграждам

познатия параклис

на живота си.

Нямам нужда. 

Имам усещане, 

свито на кълбо в стомаха ми.

То знае каква съм аз, 

когато сама лея куршум

на страховете си.

***
Не си сам.

Някой познава

подземието на човешкия ад.

Извървял е бавно стъпалата

до повърхността

и продължава напред

към процепа светлина...

Какво като твоя мрак

има различна маска от моя?

Въздухът в нишата

е един и същ.

Светлината отгоре -

също...

***
Все още имам

две ръце.

Дясна, която да сложа

на сърцето ти.

Лява – на сериозното ти

лице.

Не съм си тръгвала никога

от тези места

и няма да оставя

светлината в теб

да спре да пулсира.

Ритъмът го помниш.

Движението на теб

в мен.

То е древно.

И пази ключа

към живота.

***
Завъртам света

наобратно -

като огромна скала,

като тежък багаж

с минало.

Не съм Сизиф,

но излъгах смъртта

два пъти. 

На третия упорството ми

ще ни направи безсмъртни. 

От другата страна

на сините ти очи

има само

безвремие.

***
Ръката ти

първа проникна в мен.

После прегръдката ти

зад уморените ми

рамене.

После - мракът от прозореца

заедно със светлината на стаята,

в която реших, 

че може би

сърцето ми е готово... 

И ти влезе вътре. 

И ти влезе... 

Сега някой трябва да довърши

стихотворението...

***
Не разбра ли,

че времето е спряло

под завивките на леглото ти.

Че всичко, което те боли

по тялото

тръгва

от сърцето.

Любов моя,

паля синия пламък

на очите ти

всеки ден. 

И Бог ми го връща

като небе.

***
Има белези,

които са красиви.

С формата на устните ми

върху вътрешната част

на бедрата ти.

Твоите – 

върху затоплената трапчинка

на слепоочията ми – 

все още пулсират

при всяко вдишване,

при всеки опит

да заплача...

Те са пеперуда,

чиято лекота

трябва да допуснеш.

Моля те, 

усети след това 

колко тежи

болката.

***
Грешим.

Но нека не е

по детски.

Нека надживеем най-сетне

ожулените колена

и изтръгнатата смелост

да се огледаме в другия. 

Помниш ли, 

когато се смееше? 

Помниш ли? 

Обичам смеха

в дълбоките ти трапчкинки

и зная, че е вече роден... 

Отгледай го, мили мой...

Нека порасне колкото мен, 

когато ме вдигнеш 

нависоко...

***
Колко капки кръв са останали

в молитвата ти за сбъдване?

Кой ще ти прелее

от своята кръв?

Знаеш, че не тече често

на тази красива и чужда

планета.

Коленичиш сам. 

Дори молитвата ти

заглъхва...

Когато падне

гилотината на мрака

изгревът ще е кървав.

И може би, може би... 

с точния състав

на кръвта ти.

Тъмнината е това

Ако стане късно,

първо залязва слънцето.

После изгасват лампите.

И накрая - сърцето.

Самоубийство – 

Светът на фрагменти - 

сърцето далеч от ума, 

любовта - далеч от живота...

А изгревът е горещ

като целувка.

Ела, защото

Има една Вселенска тъга

на дъното

на сърцето ми.

И само ти можеш

да я осмислиш.

Любов – 

падам в ръцете ти

като красиво, златно листо

от умореното дърво

на тазгодишното лято...

Не видя ли?

Твоето червено

също е есенно....

Ти можеш без златното,

а аз - без червеното.

Но зимата ще погълне

суетата ни, 

а дървото има своя

безмилостен ритъм.

Всички пролетни листа

са зелени.

Тишината – 

Това си ти, 

когато не можеш да понесеш

болката

и цялата красота на света

става минало, хвърлено

в сините извори

на очите ти.

Няма нищо, любими...

Отдолу е земята, 

която ражда

бъдещето.

Покоят – 

Знам твърде много.

Знам отвъд...

Затварям вратата.

И нямам нужда

да се обръщам.

Гърбът ми

е фенерче в тъмното,

а лицето ми -

самият изгрев.

Ако някога се събудиш,

ще разгадаеш ли цветовете

на моето всичко?

Невъзможно е,

но често искам

да съм се родила

не сега, 

не край теб... 

В кръвта ми тече

неизбежното. 

А аз само го гледам

като бряг -

торнадото в морето.

Като сълза -

стъклената стена

на очите ти...

И когато водите прелеят, 

а стъклото се счупи... 

О, когато...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025