Радина Ангелова – Капан за сънища

Капан за сънища

Пиех евтина вносна водка на големи бавни глътки, гадният вкус на алкохола да се разлее по небцето ми. Отметнах глава и преглътнах, стиснах очи и направих гримаса. Човек би си помислил, че след толкова години тук, щях да се науча да пия, но винаги ме хващаше като за първи път. Едни ги избиваше на бой, други на ласки, а мен на сън. Господарят веднъж каза, че съм взел най-безопасното влияние и затова ми позволяваше да се навъртам в бара на белите. С присвити очи оглеждах тълпата. Повечето бяха редовни клиенти, свикнали с присъствието ми, но макар и рядко, наминаваха чужденци, а където бяха те, имаше и скандали. Винаги се чувствах сякаш правя нещо грешно и мястото ми не бе тук. Готов да избягам като подритнато пале, оглеждах за признаци на опасност тълпата в затъмненото задимено помещение. Всичко изглеждаше нормално. Мъж в костюм четеше вестник на глас на група хора, които го бяха заобиколили и шумно обсъждаха новините като го прекъсваха почти на всеки ред. Вестниците и грамотните в околията бяха рядкост. Други играеха шах, табла, или разговаряха помежду си. Не се гледаше с добро око на самотниците като мен и затова бях нащрек. Тъкмо си доливах питието, когато влезе Тя, Сивая. Стъписах се. С наперена походка се отправи към бара, а ресните на шарената ѝ чанта се поклащаха. Един от клиентите я плесна по дупето, а жената му се усмихна сладко. Защитническите ми инстинкти крещяха да стана и да се намеся. На всички погледите бяха вперени в тях двамата – индианка и янки.

– Не я докосвай. Тя помни и си го връща – предупреди го бармана със стресната физиономия и продължи настойчиво да мие чашите. Подсмърчаше, мърмореше си нещо под нос и кимаше. Накрая стисна верижка на врата си и заби поглед в тавана сякаш разглежда висящите паяжини и окачени фенери върху железни колове. Или това по тях не беше ръжда, а кръв?

– И какво? Ще ме пребие ли? – изсмя се нахалника. Никой не се присъедини към него, а само поклатиха глави. Идеше ми да стана и да му разбия челюстта, но разумът, или по скоро страхът от последствия, надделя. Свих треперещи пръсти в юмруци и тайно проклинах слабохарактерността си. Аз съм нищожество, долна отрепка, кална подметка... аз съм смазан от обиди и бой, измъчван от вина и кошмари, но все още не можех да търпя несправедливост. Дишах тежко алкохолните изпарения. Очите ми се насълзиха, главата ми натежа, а сърцето ми отброяваше миговете в които стоях натегнат като пружина. Да се намеся ли, да си остана, претеглях шансовете да изляза жив от тук. Най-вероятно ще започне масов бой. Струва ли си? Струва ли си да защитя честта на беззащитна жена срещу тази розова охранена свиня в светлъсив костюм. Ще си изцапам ръцете с кръв, кръв навсякъде, виждах червено... стиснах зъби. А после напрежението наелектризиращо въздуха се оттече като вода и отново можех да дишам свободно.

Тя взе бутилка бяло вино. Огледа предизвикателно клиентите и за миг погледите ни се преплетоха. Насочи се право към моята маса. Оправи си роклята преди да седне. Мръщеше се на питието ми:

– Ще остана, само ако не пиеш повече от тази гадост – само тази чаша ме делеше от блаженството на съня, а тя ми го отнемаше. Гърлото ми пресъхна. Прочистих го:

– Казаха ми, че само така мога да притъпя болката и да забравя.
Размърдах се неспокойно. Следях индианката тайно от години, но никога не се осмелявах да я заговоря. Дори не смеех да я погледна в очите. Зяпах ръцете си положени в скута и чоплех нокти. Ако кожата ми не беше матова, щеше да си личи изчервяването ми като някоя срамежлива госпожица. Аз съм голям мъж, мамка му.

– А помага ли? – опря лакът в масата, наклони глава и гарвановочерните ѝ коси се разстлаха като завеса. Имаше мъниста и цветни прежди вплетени сред кичурите.

– Не, но пък само така мога да спя – понечих да отпия и се спрях насред движението. Разглеждах прозрачната течност, спиртният аромат дразнеше ноздрите ми, само няколко глътки или я пресушавам на екс. Нали мечтаех за тази среща от дете. Не исках да прецаквам нещата. Как ли бих изглеждал в нейните очи ако пак ме завари омазан в кравешка тор на сметището? Там всеки път се будех след пиянска вечер. Милостта на янките е пословична, оставяха ме невредим в безпомощно състояние. Защото аз не съм заплаха, аз съм нищожество... умът ми понечи да изреди своята омразна тирада. Стиснах очи и отметнах глава. Изпъшках. Колко още можех да се търпя?

– Какво толкова си сторил, за да загубиш съня си?

– Какво на мен ми сториха – примигнах.

– Разкажи ми – Сивая се приведе се напред и прошепна.

Вероятно от алкохола или нуждата да споделя огромния товар който носех, езикът ми се развърза:

– Бях на дванадесет. От две години имах собствена палатка, но и от тогава загубих съня си. Живеех в страх да не би янките да ни изколят докато спя. Чувах за сблъсъците и споровете между двата народа. Една нощ татко се шмугна в палатката ми, носеше ми подарък – голям капан за сънища. Не знаех как би ми помогнал. Обясни ми, че пропуска добрите сънища, а лошите ги улавя във фермата за сънища, че аз съм този, който ги храни, техният господар и само аз мога да ги променя. Споделих му за тревогите си относно янките. Той направи гримаса и ме увери, че земите са наши по право и никой не може да оспорва думата на президента. Окачи го, целуна ме и това бе последният път в който го видях жив. Заспах блажено. В просъница ги чувах, чувах писъците им. Повтарях си, че това е просто сън, че капанът ме пази. Докато... шерифът не отвори палатката ми. Издърпа ме, върза и поведе след коня си. Около мен гарвани кълвяха месата на племето ми, кръвта поеше жадната земя, а палатките горяха. Тази гледка ме преследва. И само защото заспах. – бях закрил лице в шепи. Срамувах се от страха си.

– Какво си можел да направиш, бил си дете. Ако беше станал и ти щеше да си мъртъв.

– Да бях умрял, а не да живея с вината. Животът ми няма вече смисъл.

– Намери смисъл в друго, но не се погубвай в алкохола. Пък и... ако беше умрял, нямаше да се срещнем. – направи опит да се усмихне. По периферията на лицето ѝ минаваше блед белег. Правеше чертите ѝ още по сурови, но не я загрозяваше. В тъмните ѝ очи блестеше весело пламъче. Замислих се, какво ли бе преживяла и как бе останала силна. Бих искал да узная повече. Мисълта дори само да я видя отдалеч  ме изпълваше с възторг и изтръгваше от тревогите, а да седи до мен окриляваше сърцето ми. Не исках да разкривам болките си, но за толкова време друг не се интересуваше защо пия и какво ми е.

– Един ден президентът ще ги накаже – въздъхнах.

– Президентът е твърде далече и зает, за да следи как дългата ръка на закона граби с пълни шепи – изпръхтя жената на мечтите ми. Попарваше самозаблудите ми и утехата...

– Всичко се връща.

– Е злото настигна ли ги, правдата възтържествува ли?

– Не – загризах устна. Разговорът ни не беше предназначен за това място, за погрешни уши, ами ако някой ѝ навреди? Как щях да я опазя? Пак тези мисли...

– Тогава ти бъди това зло! Бъди лош с лошите. Не чакай друг да ги накаже.

– Не бих могъл да сторя никому лошо – примигнах. Очаквах съчувствие.

– Вече не си дете. Само стой и гледай – Тя плесна с отворена длан по плота, стана, врътна се, отиде до бара, ухили се на палавника от преди малко, и се провикна:

– Грамада, той ти краде значките –  иззад стаичката служеща за склад и спално помещение на бармана, се зададе мъж, отговарящ на прякора си – едър, брадат и гневен.

Вцепених се.

– Никой не ми пипа значките! – изрева, когато Сивая отвори сакото на натрапника. 

– За децата, да си играят. – заекна мерзавеца. Грамадата с една ръка го повдигна и издърпа зад бара. От там насетне се чуваха тъпи звукове от удари и хленчещи викове. 

– С право се плашат от мен – ухилена като преяла котка измърка Тя, когато се завърна.

С удоволствие бих я поздравил и почерпил, ако благоприличието ми го позволяваше. Само можех да я гледам и да ѝ се възхищавам. Околните сякаш не отразиха случката и бързо продължиха обичайните си занимания.

– Дърворезбата е моят смисъл – казах тихо като на себе си. 

– Постоянно те виждах зает да си дялкаш нещо и не исках да те прекъсвам. Мислех, че дори не ме забелязваш. Добър ли си?

– Та аз само за теб очи имах – извадих медальонът с нейният лик, който издялках, когато я видях за пръв път. Казах си, че тази красота трябва да бъде запечатана. Подадох ѝ го с засрамен. Тя го изучаваше с пръсти замислена. Накрая очите ѝ се разшириха.

– Няма белег?

– Не се виждаше – свих рамене – Дори не знаех за съществуването му допреди малко.

– Повечето хора първо него забелязват – втъкна косата си зад ушите, които щръкнаха като на мишле.

– Не те прави по-малко красива – усмихнах се.

– Е, щом ще си разменяме подаръци, и аз имам нещо за теб – разрови се из шарената си тъкана чанта с ресни и извади малък капан за сънища, точно копие на този, който татко ми беше подарил. Очите ми едвам задържаха сълзите. Прошепна няколко думи със затворени клепачи и ми го връчи. Държах го така сякаш беше най-крехкото нещо на света, но и моето най-голямо богатство – Дано ти помогне да спиш. 

– Откъде го взе? – не можах да прикрия вълнението си.

– Продавам сувенири. Сама ги правя. 

– Това ли е бъдещето на индианците? – намръщих се.

– Ние сме изчезващ вид.

– Да, видях как изчезва цяло племе – натъртих.

– Не си единствен. Дядо ми беше шаманът на племето. Страхуваха се от него, затова го убиха, а мен взеха в плен. Жертва се, за да ни спаси, но янките не спазиха условието си и не спряха докато не избиха всички. Дори не се съпротивляваха, за да го заслужат. Сякаш можеха да озъптят порива на магията. Той ми предаде знанията си, а сега се страхуват от мен. Наричам над всеки предмет според желанията на купувача.

– Как си успяла да продължиш напред?

– И при единствен оцелял, племето ми ще живее. Боря се, за да оцелея и някой ден да го продължа. Но аз имам избор, имам контрол над тялото си и над ума, тук съм свободна – опря пръст в челото си.

Замислих се. Не бях гледал от тази гледна точка.

– Каква ирония, вместо аз да съм господарят на кошмарите ми във ферма за сънища, аз съм техен роб в реалността – засмях се, но беше тъжно.

– След толкова време би трябвало да си претръпнал към янките. И те са хора, и те кървят и умират. Не им позволявай повече да владеят съня ти. Затвори кошмарите си във фермата за сънища и ги изколи! – Направи знак с пръст през шията си.

– Добър съвет – хапех устна – Не искам да се връщам там.

– Случайно господарката ми си търси дърводелец.

– Щом имам шанс да се махна от там, на драго сърце ще го сторя.

– Тогава, какво чакаш? Да вървим да ви запозная – скокна Сивая и ме поведе за ръката.

Навън се развиделяваше.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026