Митко Ламбов - Оздравял от света

Оставяме вътрешния си глас в гроба. Тишината бележи раните на света. Първообразът на хоризонта изчезва в мечтите на Митко Ламбов.

Александър Арнаудов

*
Когато стана по-висок 
от тревата, ще отговоря  
на слънцето какво искам. 

Когато стана по-насъщен 
от хляба, ще отговоря на любимата какво й липсва. 

Когато стана по-красив
от истината, ще отговоря на
страданието що е травма. 

Когато стана независим, 
ще отговоря на зависимите
какво е да ги погали уязвим. 

Когато стана по-крехък
от копнеж, ще се върна 
в себе си, оздравял от света.

*

Думите, които пробождат след любов, разпръскват праха на влюбените. 

А достойните за песни, 
се хранят от длан, но
преди да ги погалиш-чезнат. 

Възвишените – в обувки
от пухкави облаци вървят, 
но недогонени пребъдват. 

Благодарствените 
са свенливи момини сълзи
с оттенък на камбана. 

Молитвените, са смирени
бойци, чуващи истината
и светкавични помощници. 

А обидните, идват на грозни
талази, за да разплакват
с неразбиране и самота. 

Сами се давят като дъждовни капки в езеро
и биват ерес сред донори. 

Тези за псувни и анекдоти
впечатляват, но са тъжни клоуни и на егото - роби. 

А аз копнея да съм ням. 
Да говоря, когато ме питат
и до родилни мъки износя 

неизречените думи, 
никого не наранили, 
от никого не наранени.

*
Стихът
не е универсален лек
за всички рани, 
а животоспасяващ донор.

*
Вътрешният глас 
ми плати приживе гроба. 

Помни, че и плоча обеща, 
но умишлено забравя. 

Изпепелява с кошмари
неизпълнените думи. 

Научава ме как да обичам
вместо да съдя. 

Познава времето 
по опечалени настроения. 

Покоят му е солена буря, 
не крещи, вледенява ме, 

но не ме дави в кладенец 
над който пише:Тук почива… 

а ме буди, изцеден до скелет
като луна от хиляди слънца. 

По - изискан от тишина, 
изгрява в безсънна мелодия. 

И залюлява живота за още
незабравими приключения.

*
Сфумато

Нежността на света
е в речната есен, 
в прегарящия пейзаж
със снежна сладост, 
в цветята под мъглите
и разтопената
палитра с цветове
от върха на пръстите им, 
в полиранито море, 
успокоило клетвите
на отминали дъждове, 
и в онзи изгрев, когато
всички звезди изчезват, 
и се сбъдва нечия мечта
………….… на човека, 
останал без човечество, 
осеян и задъхан пред изобилието от портали,
излезнал като дух от тяло, 
попътувал във времето, 
и поради липса на разум, 
върнал се в своя 
първообраз, за да коленичи

пред нежността на света.

*
Майчината любов
изгуби своите мечти
в светлината на очите ти
и се превърна в душа. 

Вълна след вълна 
заличи стъпките 
по всички брегове, 
отми ги за теб. 

Видя в огледалото
вселена, зрънце 
в хоризонт и криле, 
слети в една молитва.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021