Митко Ламбов - Островът на смъртта

Светът е пеперуда, живееща на острова на смъртта. Поезията е майка и дъщеря на човека в лириката на Митко Ламбов.

*
Вярвам,
че голото ти телце,
което още е в луковицата усеща своето тихо присъствие във въздуха.
А клоните ми
се разхождат
покрай изцерената роса,
любящо напътствани
от твоята любов.

*
Поезията е дъщеря,
която трябва да изведеш до олтара.
Величието да си баща
е достойно за мечта,
но по-достолепен
е изборът
да бъдеш неин син.
Вдъхнови критично мислене на тълпата
с интуиция и опит,
така че да онемее.
Сълзите от радост
мълчаливо падат
в преживени думи
и ощастливяват
колкото лечебно,
толкова и вълшебно
буцата в гърлото
на предстоящото пътуване
от и към поезията.

*
Добрият човек
е като костенурка,
ражда на брега.
Пуска малките
да си заминат.
Сам и заклеймен
оставя права диря -
храни с нея вълните.
А докато сънува,
че е пеперуда,
и възторжено предупреждава
влюбените
да заобиколят
острова на смъртта.
Делата му изпълват
Земята с цветя
и без помощ
от чужди ръце
тихо се прибират
в божията цигулка.

*
Болезнено е да проектираш
остров за любимата си,
а тя да иде там с друг.
Да се откъснеш
като фатален тромб
от нощта, а тя да е вампир.
Да си поет на сърце,
след това струя кръв,
а накрая - нищо.
Да си изгубиш
притегателната сила
като коварна измислица.
Болезнено е
да благодариш, продължиш, обичаш сам,
но вторият шанс не е причина да се самоубиеш.

*
Пиша върху вода в покой.
Думите ми са души
от житни класове.
Буквите, семенца от мисли -
взрив за истории.
В забравата засаждам шедьоври.
Извършвам престъплението
да си споделям чувствата.
Сякаш съм изправен
пред избор:
дали да запазя своето зрение или
живота на родителите си.

*
Чуваш ли
музиката в копитата
на мустанга,
синхронизираната мощ
във вените,
устрема му с дух на еднорог и с душа на езеро,
покоряващите движения
на главата,
как в ритъм ноздрите пробиват въздуха,
как огъва пътя в дъга
набиращата скорост,
как бръсне като вятър
елегантната му грива,
как ридае прахта
под тропота на този
черен папа на поетите?
Чуваш ли
как преминава прецизно
от мисъл в действие,
как носи чудото
на вглъбената страст,
как ражда
насладата от възторга,
как вихърът му
достига до дълбините
на изящното цвете…..
как в сливането си
се извисяват
и от сълзите им
се отронват листа,
раждат деца на любовта
и се любят, и плачат едновременно,
отвъд реалността?
Чуваш ли,
моя сродна душа,
или си оглушала
от дивашките псувни
след загуби от залози
и онзи дим на пури
сред обяздената свобода?

*
Душата й изгоря от скръб.
Сляпата й вяра прецъфтя.
Тъгата й изстрада мрака.
Ангелът й се разпадна
на ято от мечти.
Любовта й възкръсна
в демон.
Болката й се самоположи като лале върху угар.
Интуицията й остана без слънчев сплит.
Човеколюбче,
свали забрадката й.
Нека сълзата
на празният й поглед
започне всичко от начало.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023