Митко Ламбов - Как дишат руините
Молим се за изоставените спомени. От прозореца на скръбта гледаме как реката си отива. Слушаме как руините дишат в поезията на Митко Ламбов.
Александър Арнаудов
I
"Как дишат руините"
Ела, да поплачем заедно, приятелю.
Подарявам ти споделеност.
Друго не остана.
Нека се помолим
за изоставените спомени,
за тези, които
няма да се върнат,
и онези, които няма да се сбъднат.
От прозореца на скръбта гледаме как реката
от покриви на къщи потъва в руини
и си отива на тухли.
Чуваме мелодии от писма. Чуваме как дишат руините.
Чуваме
и онези под завивките
как ни обясняват,
че на мъртвите
не им е студено.
Смъртта е сита -
няма глад…
и създаваме тишина.
В светилищата
от детски площадки
още тлее глъч и смях.
Нека погалим покоя
след тях.
Липсата на любов
е недоплуван бряг,
но липсата на човечност
е потоп.
А ние сме снежинки, угасващи
от външната страна
по топлите прозорци
на онези,
които пускат бомби
и закусват с молитвата „няма човек, няма проблем”.
Нас, ненаужким,
ни касае болката.
Кървим през очите. Краката ни са подкосени.
Ръцете - парализирани.
А сърцата ни -
откъснати листа.
Знаеш ли,
песента на вятъра
обикаля дълго,
ала не се чува надалече.
Но напусне ли ни дете,
светът онемява
и получава аритмия.
А ние с теб седим прегърнати през рамо.
От носа до хоризонта пустинята ни поглъща,
превръща сълзите в пясък.
И само утехата
ни носи вяра,
че свободните деца
след няколко поколения
ще се завърнат, за да оставят усмивките си
по жадните
и пресъхнали устни
на своята родина.
II
"Неръкотворни ръкописи"
Приятелю,
ако загърбя скръбта ти
и заситя
безучастно смъртта
с гладните деца
на твоя народ,
ще спра да бъда човек.
Ако не оглушея от плач,
не ослепея от срам
и не онемея от почуда,
докато живи хора
вкарват деца в чували,
довкарват смеха им
с юмрук,
ще спра да бъде човек.
Ако не опазя
неръкотворните ръкописи,
останалите без майки
симфонични сияния
и вековните маслини
под небето от бомби,
ще спра да бъда човек.
Ако позволя изворът
никога повече
да не бъде река.
Реката никога повече
да не утоли
майчината прегръдка
на своето корито,
а океанът
с невръстни звезди
ако поръси белезите
на отворената пустинята,
ще спра да бъда човек.
Махни от рамото си
ръката ми, приятелю,
и аз пих от нектара
на слънчевия восък,
докато деца
умираха от жажда.
И аз безучастно
не забелязах
как от миглата
до стръкчето трева
сълза се сливаше
в капчица роса,
а не я избърсах.
Ех, приятелю,
свещта догаря,
но любовта - не!
Народът ти догаря,
но несътворен -
от любов в любов
ще пребъдва.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025
