Марин Маринов – Тан-го
ТЯ ПО ОБЕД
Обикновено по обед се криехме из къпинака в дола с дивите орехи и от там вирът под водопадчето се виждаше чудесно, "защо ли избираше точно обедните часове, макар че беше усилно в средата на лятото да вървиш дори за кратко по каменистата пътека в подножието на хълма с прегорелите треви и сухи храсти, под спиралите горещина, които слънцето изливаше през неподвижния въздух, сякаш течно стъкло, полепнало по височините" и нищо не пречеше да гледаме как, увита в хладината на зелените сенки, къса крилцата на водните кончета, като ги улавяше със ситната мрежа на сака; взираше се дълго в тях, насочени към някое от слънчевите петна през пролуките между листака, после ги поставяше внимателно върху горещите пясъчни плочи наоколо да съхнат. Мислехме, че сме добре прикрити в гъсталака, но я виждахме как поглежда крадешком чувах стаеното дишане на Дора до мен, тази тъничка като вейка бърборана, дето все ме мушкаше с острия си лакът да се сведа още надолу и се усмихва, дори веднъж ни посочи с пръст и ние изхвърчахме нагоре по сипея като скакалци.
Бяха ни забранили изрично да се катерим по каменната ограда и да надничаме в градината й, но щом Дора ни наречеше страхливи глупаци и като се позамислеше, недодялани пубери, откъде й идваха все едни такива трудни думи, на които се хилехме глуповато с малките си муцунки, но предпочитахме да й се подчиняваме, защото следваше сритване по голите ни глезени и побързвахме да се вкопчим в горещите в следобеда фуги между камъните на високата ограда, аз, Бальора и Манол, подавахме й ръка и кацвахме като птичета върху зида.
Години по-късно можех да я наричам с различни имена, с всички, започващи с М – Магдалина, Магда, Магдалена, Маргарита понякога, но не и с истинското, защото никога не разбрахме какво означават пеещите звуци, когато изговаряше името си, да, тези полепнали върху нея имена като втора кожа; може да е била достатъчна и една драскотина от шиповете на розовите храсти в градината, докато ги подрязва в различни форми, дори лица на хора или уплашен заек, втурнал се да прескочи оградата откъм дола и да се хвърли в тъмните подмоли на потока, една драскотина само, за да се отлюспи парченце и отдолу да прокърви другото име: пролетният аромат на южни скатове, обрасли в треви и дишащи билки в цветовете на живота, нагъсто впитите във влажната пръст алени зърна на диви ягоди и цветчетата на мащерка, все Мария или Магдалена, непонятното й присъствие тук, живеене и неживеене, идваща в летата от някъде далече.
"Навярно са се спускали по склоновете на Дългата планина
в натоварените впрягове бащата и майката,
носеща вече рода, пътували са дълго по коларския път
край извивките на реката, сподиряни до края
от мъглите на севера,
после са свърнали на юг, за да се заселят в каменната къща,
между двата хълма в началото на тази равнина,
опираща в морето."
Един ден, без да я усетим, свирна като кос зад гърбовете ни и ние тупнахме от страх като орехчета направо в двора й на меката трева. След малко се надвеси над нас, висока до небето, очите й светеха с бистрите си лешникови точици,
едно помръдване само и беше различна,
и пак усмихната във младостта си,
красива в дългата си лятна дреха –
това завихряне на обедните светлини с проблясващите тук-там зелени апликации на водни кончета.
ТАН-ГО
Не зная кой избра вместо мен, ако изобщо е възможно, това страстно реене в 2/4-ти такта, прехвърлило отдавна океана, защото никога не съм помислял да се върна в пейзажите на отминали събития, раздухването на пепелта, грижливо посипвана от времето, не води до нищо хубаво, още повече че не бях се замислял досега за постоянството на сетивата си и не става дума за обонянието или слуха, а за тънките повеи от неподозирани места, където вероятно са потопени корените им и пият направо от извора. Дори не съм подозирал, че мога непрекъснато да преливам тези повеи в измислени съдове с изящни форми, като гръцките амфори за вино например или като овални глинени стомни, в съдове от тънко изковани златни листове, с непонятни сцени, огънати сръчно и събрани с невидими шевове; да, те всъщност са без значение сега, каквото и да съдържат, защото е за предпочитане сега да върша по-лесните неща, да разбутвам съчките в огъня на пясъка пред хижата, (морето тази нощ едва плисва в затишието), облачно е и наоколо гъстата чернота хрипти като жива; да гледам как искрите бликват изведнъж, зеленикави от солта и чезнат, не ми коства никакво усилие, не трябва да мисля за заложените капани на каквито и да са условности, същото като да се лутам безцелно в крайбрежните блата, с острите тръстики посред яростна зима, ледът да пука под краката ми и да чувствам люшванията на тинята отдолу. Сега съм склонен повече от друг път да гледам как отминалите хора прекосяват паметта ми с искрите, отново и отново, да скърбя за тези сенки, за топлите им издихания на уют и за мириса на пушек от призрачните комини.
А може това въртене в 2/4-ти да ме държи в прегръдките си толкова дълго и в необичайни часове, заради посещението миналата вечер, трябва да е било след полунощ, странно посещение наистина, но площадката, на която се намирах, стълбището с широки гранитни стъпала и къщата, зидана с грубо дялани камъни, бяха истински, чувствах влажната им хладина, грапавините по стената, истински беше и финият парапет с барокови колонки, пак от гранит и изящната тънка линия от изрязани плочи върху тях. Не можех да видя никъде спойките от хоросана, сякаш всичко беше излято от лава в предварително изработена форма, застинало в отдавнашен миг, вечно.
Стъпалата водеха нагоре към някакъв процеп с ръбести ъгли, наподобяващ врата и оттам се процеждаше сивкава светлина, с унилия цвят на застояла вода в тресавище. Надолу стълбите се губеха в смайваща тъмнота, по-гъста от беззвездна нощ в морето.
Близо до процепа седеше някой, по-скоро плътна сянка отколкото човешко същество, /тих кънтеж от тих смях/, усмихваща се сянка, наполовина скрита в разрязаната тъмнина, наполовина в дрезгавината – жива. Не смеех да погледна натам и все пак любопитството ме караше да я следя с крайчеца на очите си и щом уловеше беглия ми поглед тя помахваше с ръка, за да привлече вниманието ми, красива, тънка ръка, кехлибарена и пулсираща, с изящно издължени пръсти и изострени нокти, оцветени в червено.
А днес, в сърцето на август, исках днес да слушам блусовете на Фелинж, да чета Аполинер и да задавам въпроси, без, разбира се, да изчаквам отговори, защото няма кого да занимавам с личните си ежби, единствено себе си, това пък е толкова глупаво, че бих се сгърчил от смях, ако не бях толкова сериозен, когато слушам Фелинж и чета Аполинер. Пък и съм вкиснат, странно ми е това състояние точно сега, защото усилният горещ следобед, с втечнения сякаш въздух, отмина, отминаха и двата часа от пет до седем, когато меланхолията ме кани за следобедното тан-го, две напред, една назад, така сладко прилепнала за мократа ми фланелка, така сладко опипваща с бебешките си устни лицето ми, търси устата ми, за да вдъхне отровата си и пак да бързам като смахнат, преди самосъжалението да е почнало да ме яде, сам, нахлупил сламената си шапка, (отвътре платнената лента е така напоена, че потта се стича на браздулици и пари очите), да бързам по пътеката над моя дом с прегорелите треви, покафенели и тъжни, как само хрущят като кости под краката ми, да бързам към дола с прохладата на дивите орехи, към зеления покой на вира под водопада и кратките проблясъци на водните кончета.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023
