Гласът на небето ни се усмихва. Ухае на вечност под покрива на паметта. Маргарита Черникова казва сбогом на тревогата зад димните завеси на времето.
Дим
Небето събира
души през комините,
а очите на живите в дома
са влажни като запотени стъкла.
Къде отидоха любимите ни?
Студено ли е горе?
Дори да чакаме с годините,
те няма да ни проговорят.
Ще идват тихо до огнището,
кога хлябът още се пече,
а татко като беше жив,
макар и сприхав,
оставяше за мене
по-сладкото парче.
Горчи ми днес и пуша много
и също като него се усмихвам,
през две кълбета дим
и сто тревоги,
комина ще поправя,
дори и покривът, че е провиснал!
СЪКРОВИЩЕ
Ако трябва да спомена небето,
значи говоря за баба си,
поначало знам,
че раят ухае на баница
и всичките небесни кошо'ве
са пълни със сушени плодове,
а тук-таме окачени на облаци
се полюшват връзки с чубрица.
Най-скришните места на света
са небето и таванът
в къщата на баба,
каквото там е прибрано
не може да се открадне.
Тя винаги държеше
в кърпата си
дребни монети
и една от тях съм аз:
горе при нея в небето!
НА РАЗСЪМВАНЕ
Гласът ти -
подскачащ
камък
върху
спокойно и
гостолюбиво
езеро.
Изплаши
водните
кончета,
летящите
риби
събраха
криле.
Сбогом ли каза?
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023
