Лъчезар Лозанов - Космогония на бита

Времето е композирано от въображаем камък. Бавно се разливаме и срутваме в локва. Отливаме нови форми с думите на Лъчезар Лозанов.

Александър Арнаудов

Космогония на бита 1

О, как се срутват времена и хора

и композирани въображения от камък,

домашните огнища и триумфи

пунш, разлял се в бавна локва.

И не от завист,

          а вратите се отварят.

И не от обич,

          а вратите се отварят.

И не от радост,

          а от болка

портите на слънцето проскърцват.

И аз те виждам –

          ягода, ухаеш…

докато се разпрашвам

и от слънчев вятър зъзна.

Втечнявам се, но не като вода,

          а камък.

Източвам своя ръст, но не като дърво,

а камък.

Отливам нови форми на живот,

но не като човек,

          а плазма.

И както черният ти дроб пречиства

токсините от жертви на стомаха,

          ала не е черен.

И както белият ти дроб прибира

молекулите на кислорода прашен,

          ала не е бял изобщо,

така кръвта чертае своите рисунки светли

върху челото, устните ти и сълзите неми,

          а те вървят по своя улей и говорят с трепет

без да кажат никому, че са запален камък

набират скорост към Земята,

превърнати във барабани и юмруци.

Космогония на бита 2

Как ме изморява тази бавност

на случването във телата,

които ме заобикалят.

И думата народ, която светеше от мъдрост,

превърна се в растителност, в оплетени бодили

във безсъзнателни протягания

да докопат капки светлина и хумус

с усти от хлорофил и немота.

Хлорофил и немота – полепнали в очите, по бодлите

по изсъхващите им петунии

промушват се за глътка слънце,

за сдъвкано и разфасовано месо.

Е кой размеси този вълк на слънцето -

главата и очите сложи на гърба,

ала зъбите и горещия му вятър – в платното му

да го опъне по посока на Земята?

А ние – гладни, вярващи. Оплетени във битки и история

говорим гърбом със блестящата му сабя.

Гори горчива кръв и заличава

китайските стени и границите неприродни.

Така огромна е – извадено око, планетата ни синкава, осиротяла…

Дано – докато народонаселението, растителен фермент

не превъзмогне жаждата за имане, съклет и иманярство…

Дано – докато в пиянство и наркоза, вълкът не преобърне свойта бъчва

с протуберанси и лиани огън, да смачка суматохата ни…

Окото без зеница ще остане супа – зеленчук,

да къкри, докато се изпари и с тънък пушек,

върху черната вселена не изпише

една чертица съществуване и разум.

Дано, дано – да се сплетем и станем нещо друго…

светлина за хлорофила, огън недовършен

закован с искри във малкия живот и разум

ту човешки, ту примигване от галактичен куп

във вселената нанякъде залутан .

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026