Цветовете са погребани в зимата на нашето недоволство. Свирим алтернативен рок и се събуждаме в кашоните до кофите. Изкуството става безсмъртно с думите на Ирен Петрова.
Александър Арнаудов
ПРОСТО ДЕЦА
Ние бяхме просто деца, които играят
свирехме алтернативен рок
и се събуждахме в кашони до кофите
блещехме се на минувачите
които сутрин изхвърлят остатъка
от вчерашното потребление
Ние бяхме просто деца, които играят
тичахме по улиците с пистолети в ръце
крадяхме от близките магазини
от лелките със слаби сърца
и още по-слаби ангели
чупехме детските колички
а майките наранявахме
за да не раждат повече
подобни на нас същества
Ние бяхме просто деца, които играят
когато кръстосвахме парковете
шмъркахме кокаин
и изпразвахме бутилки от бира
Ние бяхме просто деца и бяхме невинни
дори когато Еди намушка Джаки
в час по рисуване
и обяви, че го прави за изкуството
а тя става безсмъртна
Ние бяхме просто деца, които играят
вярвахме, че Бог ни обича и такива
и не съзнавахме, че сме престъпници
СЧЕТОВОДИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
той е среден на ръст и на възраст
малко преди пенсионната
късо подстриган без значение пола
облечен в сако с неясен цвят
нещо средно между черно сиво и мръсно
най-често е с провинциални корени
не се усмихва
но добре смята – особено чужди пари
заема длъжност старши и се ползва от облагите
на партийната си книжка
дори във време на привидна демокрация
през ръцете му минават стотици човешки съдби
под формата на документи
безстрастно ги прелиства разпределя и оформя
според среднообразованата си преценка
той е човекът в градската администрация
служителят в НОИ
продавачът на билети в метрото
той е полицаят в районното управление
касиерът в магазина
професорът по журналистика в университета
той е служител човешки ресурси
журито в поетичен конкурс
издател и редактор в поредната издателска къща
той е всеки който определя съдбите ни
захапал своето късче власт
комплексираният селянин зарязал земята си
промитият мозък превърнат в играчка на властта
завистливият съсед на когото си виновен
че се е продал вместо да слуша собствената си преценка
той е всеки близък и далечен сънародник
приятел, роднина
полакомил се над обещанията за власт и пари
с които му затвориха устата
а получи само от части – колкото да си мълчи
той е безхарактерния псевдоинтелигент
който сега държи живота ти в ръцете си
не го ли позна
стотици пъти си го виждал и още толкова си чакал
човешка милост от него
у нас е така – цветята растат с корен нагоре
цветът е погребан
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026