Химера – Поглед-петно

Зеницата на окото е зоната в Сталкер – крайният квартал, където улиците нямат имена. Погледът на Химера проглежда отвъд Апокалипсиса на думите в майския брой на “Нова асоциална поезия”.

I.
Вътрешното ми око се натъкна на дисперсия.
Тъмното петно се разбули и показа отровните си краски,
тинята омекна и спука лигавата си черупка,
безформена магма потече.
Всичко се оцапа. Бях на нейно разположение.
Опитах се да затворя дверите, през които тя прииждаше —
бях разполовен, но firmitas.
Всичко, с което човърках вътре
се прие радушно и повече не ми се върна.
Понасям тази дисперсия от година. Музиката ми помагаше.
Но днес, в компулсивен акт,
пъхнах четка за рисуване през гърлото си:
All walls are great / If the roof doesn't fall.
Не мога да го обясня, но знам, че утре…
Утре ще видя рисунка
и вятърът най-сетне ще ме разпилее,
за да видиш това, което и аз.
Ето това ——>
Домът на ума няма нужда от стени,
а от лък и добре наточени стрели.

II.

Зеницата на окото е строго охраняваната Зона в “Сталкер”. Тя изпълнява желания. Тя придава реалност на реалността. Така да се каже, реалността не е толкова остра, когато не е наблюдавана; лудият не е толкова луд, щом разбере потенциала на сенките. Зеницата обитава света с горгонски маниер: маневрира сред градина от статуи и се пази от огледала. Но античната ѝ съдба е заплетена и тя рано или късно ще срещне тъмния си сок, гипсиращ движението. С него се е опивал Зенон. Той е инициирал Жьоне и Кафка в маргиналост. Буквата “М” е изписана върху гърбовете им и приканва към медузираща атака (сякаш в обвивката им вече няма нещо твърдо). Обаче ако ще участвам в този въртящ се във вертиго свят, не искам да съм зависим от тъмния сок, предпочитам да го гледам наобратно, да се похитя и изпразня от себе си, или поне от своя образ. Не ме виждате, нали? Но аз съм се втренчил във вас, в момента съскащите ми очи лазят по показалеца ви и изкривяват формата му: за да не може да се посочите, когато стъпите на нова сцена. Мислите, че имате свой “Аз” ли? На колко годинни заблуждения сте? Извинете, твърде много се разкрих. Сега ще спрете да ме четете. И точно тук онемява текстът, за да не онемеете вие.

III.

Вгледай се в нарциса — той няма око, затова стои леко прегърбен.
Той души като хрътка следите, оставени от прехваленото му лице.
Но какво лице е това, което не се е виждало,
а вече се е употребило, храносмилало?
Това лице е мъртвородено.
Неговият живот е кратък и безпаметен.
Подминавано е, оставяно да се скашка
и отрови от своя собствен гнилоч.
Красиво е да подариш нарцис,
красиво е да се влюбиш в себе си,
но най-красиво е никога да не се видиш.
Робите на красотата нямат време за огледала,
заети са с това да превръщат себе си в плодородни легла.
…

Веднъж излязох от оралната си глупост и докоснах пръстта.
Бях с влажни пръсти и тя се полепи по пръстите ми.
Не можех ли вече да говоря и пиша?
Можех, можех всичко, но не красиво.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023