Евгения Динева - Животните нямат бащи

Момичето отсреща

Беше пет годишното момиче, което рисуваше с водни бои по раменете на баща си, на ей онзи плаж, в четири следобед бяхме изпили по литър вино и танцувахме на някаква измислена мелодия, която чувахме само ние, а после беше момичето с роклята, което хвърляше листенца на сватбата на сестра ми, а аз бях поканила някакъв приятел, когото никой от семейството не познаваше, защото не ми се ходеше сама и исках да ги дразня, ти си момичето със сплетената коса, в онзи семеен ресторант, учеше брат си да реже с нож, докато ние се опитвахме да стигнем по- бързо до изхода и да се изнижем без да платим сметката, майка ти ти казваше да отидеш да си измиеш ръцете, имаш коса, същата като моята и свеждаш глава и се подчиняваш на майка си - не бих била като нея, аз не мога да те науча на нищо, което би ти свършило работа, като това да си миеш ръцете винаги след ядене и да не говориш с пълна уста, никой не може да ти заповядва, как така ще се примиряваш, така че може би е по-добре, може би е за хубаво, че не съм ти аз майка, че не те отглеждам с моя приятел от две седмици. 

Евгения Динева

*

Вечеряме с тъгата - 
аз забивам вилици в нея
тя къса парчета от мен 
и така, 
докато не се изядем отвътре.

*
От всички рани, 
които някога съм имала
ти си най-дълбоката - 
тази, която не зараства, 
защото не спирам да те дълбая,
за да си напомням,
че някога си бил тук. 

Животните нямат бащи 

Прашни лъчи 
на вяло следобедно слънце
пробиват тънкото, надраскано стъкло 
и се приземяват върху празния ъгъл
на кухненската маса, 
където майка ми не слага вече прибори
макар че до миналия вторник 
го правеше. 
Гоня последното парче 
от замръзналата Маргарита, 
останало от снощи 
и хвърлям поглед към котката,
която прибрах от улицата оня ден. 
И се чудя дали зъбите й са достатъчно остри, 
за да пробият твърдата коричка, 
която й оставих 
и дали ако й я дам
тя ще се покатери по стола, 
за да заеме свободното място. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022