Елена Янева – Холандски хроники

Холандия вече не съществува - малката смърт на сбогуването с морето. Казваме наздраве на края на света с хрониките на Елена Янева.

Из "ХОЛАНДСКИ ХРОНИКИ" - 2

Всяко сбогуване със морето е
малка смърт -
заглавие за поема, и то какво! -
мисли си тя.
Същия този ден нишките се преплитат,
смесват няколко цвята от днес
с неуловимия фон на едно
внезапно възвърнало дишането си вчера -
друга тераса, друг свят
и фургонът за сладолед,
радостно преминаващ сред блоковете.
Ведрата му камбанка - магия
за чорлавите хлапета.
Ще се затичат, ще атакуват кукленската му
визия като в театър.
Малки геройчета, дребни нашественици!
Тайното дрънкане на монетите в джоба им
става явно изплезен език
пред фунийката с ледена сладост -
нехайно нахалство, пълно с необяснимо
очарование.

Той навива ръкава на ризата ѝ, дланта му
мирише на вълни и какао.
Нямаш представа какво е любов, казва.
И тя няма. Знае само това - всяко сбогуване
със морето
е една малка смърт. И може би в някакъв смисъл -
заглавие.

СЛЕД РОЗОВАТА ВОДА

Почти усеща присъствието й -
момичето, което ще се превърне в жена
под струите в банята на прозрачния
и толкова бавен септември.
Водата потича розова по бедрата й.
С примирение и стъклена яснота
слага
последната оцеляла кукла
в някаква празна кутия
от стари обувки
и я погребва
под ореха край шосето.
Шосето се губи в далечината, а
в кутията първо лежаха списания,
скрити навярно от татко й на
най-високия рафт в гардероба.
Списания, които не би трябвало да открива.
Никога.
Дори и след розовата вода.
Тайните
могат да са очарователни, но накрая
винаги
те прегръща болката.

Усеща и него. Хилавото момче с
щръкнали ключици.
Цялото лакти и колене. Взира се
толкова надалече, че
сякаш брегът
се е превърнал в точица.
Тази точица е в очите му и сега.
На масата в ресторанта,
с ленената покривка, свещта и
блестящите сребърни прибори.
Виното в чашите им е - би казала по съвпадение -
розово.
И златисто.
Залез в чинията на душата. Сервитьорът
е препоръчал рокфор, но…
някога беше грапавината на гущерче,
което той положи в дланта й
онзи следобед -
живо и топло от слънцето.
После синьото затрепери в очите му.

Можеше да му разкаже всичко това.
Можеше да му каже, че оттогава
нежността й е облак, от който никога не е завалявало.
Но само пръстите на ръцете им
едва се докосват.
Все така боязливо.
Все така като чудо.
И се чува как изговаря:
- Бъди така добър, допълни ми, моля те, чашата.

И отпива.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025