Божидар Пангелов - Спомен за езика

Дълги пера рушат хоризонта. Момичето, което затвори деня, спря сърцето си. Въздухът тежи на раменете на езика на Божидар Пангелов.

Александър Арнаудов

СПОМЕН ЗА ЕЗИКА

Лек ден.

Баба ми беше малка
жена.
Обичаше да говори на други
езици:
италиански, френски и
немски.

И на езика на бабите за своите внуци:
„миличко“.
Не получаваше пенсия (това беше времето) и
вкъщи гъмжеше от ученици. Сигурно затова не
научих нито един. Или от гостите, които минаваха
често (живеехме в центъра до опашката на коня – така
казваха), за да изпият по едно черно кафе. Кафето
беше специално – за гледане. Тя „гледаше“ и те ни
разказваха. Много истории. Сигурно затова не
знам нито една.
После започна да става все по-малка и
тъничка.
Една нощ майка ми каза:
„Отиди да я видиш…“
Тънък, прозрачен лист.

Сега сигурно гледа и
говори единствено на езика на бабите
за своите внуци:
„миличко“.

*
ще останем така
двама
под козирката на дъжда
и само аз ще съм навън
в очите ти

(да държа ръцете ти)

да държа ръцете ти
няма значение
да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

Момичето с черешите

Момичето,
което отключваше
пазарите
и заключваше деня.
Момичето с черешите
полита ...
И те се вдигнаха
като дъги.
Лицата на търговците
се удължиха.
Минаващите
спряха си сърцето.
А някой
се усмихна,
прибра пастелите
и продължи.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022