Ана Цанкова – Пресичам на червено

Пресичаме на червено решетките на небето. Не сме това, което сме в поезията на Ана Цанкова.

*
защото накрая
и винаги
си само ти
тогава реките тръгват
да текат наопаки
и тогава си сам
върху крехкия сал
от измислици
а решетките на небето
стремително се приближават
как болят в тишината
острите крясъци
късните птици

*
нарисувай ми
стрелки
с тебешир
из целия град
често се губя
препъвам се в случайности
в погледи
в мислите си за теб
обърквам посоките
тичам
пресичам на червено
гледам нагоре
нека не вали
преди да ме намериш

*
сънувам
дъсчени подове
и стълби засипани с пясък
пясъкът влиза навсякъде
полепва по ходилата ни
и когато лягам до теб
докато ти спиш
тихо шумоли между процепите на къщата
сякаш сме в разказ на Хемингуей
не искам да те будя
искам само да слушам морето
което стене под прозорците ни
искам да се хвана за вика на чайката
и да те изкрещя в небето
раздирам сънищата си
с малки бели ръце от несбъдване
ако се събудиш
всичко ще се срути
защото сме това
което не сме

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025