Александър Арнаудов - Монотеизъм
Бягството от реалността е санитарния минимум за ежедневен живот. През последната година домът ни се превърна от родно място в изгание. Вътрешният ни свят, който винаги стои на заден план, беше неканен гост във всяко едно наше движение и неосъзната мисъл. Миналото стана незавършена картина и всеки един от нас има нелеката задача, да претвори живота си. Нека дадем шанс на добрината, за да пренесем вътрешния си мир в бъдещето.
Александър Арнаудов за Литературен Вестник Брой 1/2021
тийн айдъл
"Всеки, който прокълне баща си или майка си, непременно да се умъртви;
баща си или майка си е проклел; кръвта му да бъде върху него."
Левит (20:9)
паметта ни пуска корени
като безкрайно дъно в бездната
облечена с телата на майка и баща
тишината е безтегловност
пропадаме в състояние на сън
и някой забравя да обича
няма следа от нас
как нетърпеливо подчиняваме сенките
хванати за ръце
обезопасяваме дните
докато омразата расте
в изнемощели мечти
с които задушаваме децата си
смъртта има толкова нужда от нас
колкото и ние от нея
Назови ме с твоето име
“Краят на човечеството е отвъд всички хоризонти,
които бих могъл да открия, преди да умра...”
Николай Атанасов
отгледахме страха си
като деца
които никога няма да имаме
нощта изплува от ръцете
като мъртва материя
и разпокъсва дъното
мракът се пръсва мъчително
във всички посоки
корените се огъват
по очертанията на гръбнака
и времето се задушава
под кожата -
принудени да сме паметник
на ограбено бъдеще
светлината е само насрещно дихание
което чака да научи своето име
докато отнасяме нищото в себе си
посрещаме изнемощелия край
смъртта се отменя
до второ нареждане
монотеизъм
от устата ми се стича
безсмъртно небе
давя се в смазващото отражение
като цвят отварящ се
за да рухне
удължавам живота си
на гниещ плод
и светлина извира от раните
разказваш ми
за самотата извън пространството
където птиците се събират на дъното
за да разкъсат свирепо празнината
и да загубя името си
което не съм имал
напускам огледалото
отсъствието чете
имената ми
ръцете забравят
как да бъдат тишина
само мъртвите
ме викат обратно
където винаги съм бил
преповтарям живота
ръцете разцъфват в няма посока
търсейки автора на смъртта си
някъде в светлината
самота
разчиствам хоризонта
за да останат следи от човека
който ще стана
емигранти
прегръдките на Терминал 2
са ненаситен гроб
където времето атрофира
погледите съвършено се разделят
на минути часове години -
чакаме самотата да настъпи
в безпощадната забранена празнина
преди да си отидем завинаги
като безименен град
тишината се ражда и превзема телата
които местим от минало в минало
за да си спомним
как някой ги обитава
безпомощно и нежелано
сянката ми е бездомник
в семеен портрет
раздяла
студът се протяга
като мълчание
за да разкъса дъното
небето преминава през кожата ни
и застива във въздуха
дълбаeм сянката си
докато развързваме сезона на нищото
света продължава да вали около нас
броим часовете с всеки дъх
който ни напуска
и годините се отдалечават
по пътя си
изоставихме достатъчно живот
апокриф
надживях самотата
и ти прощавам че няма да разбера
дали ще обичаме едното ни дете
повече от другото
синтетичната сянка
впряга за последно ръцете си
и спокойно събира света
в променливи понятия
носещи твоето име
миналото заседна в гърлото
като порой от изминали сезони
докато си мълчим
на езика на мъртвите
тишината рисува по нас
и сковава телата на всеки
който ще поиска да ни докосне
няма да остарея
в отчуждението на очите ти
репетираме смъртта си
до второ нареждане
невъзможно е да останем отвъд
вярвам че пътят е само навътре в нищото
лягам в гроба на баща ми
напускаме снимката на стената
толкова дълго
събираме в себе си зимата
когато се раждаме
в безименния град
преодоляваме времето
клепачите се отварят
като дъно върху празнината
дните пропадат и стават белег
износвайки сянката
на всеки родител
смъртта роди пред очите ни
нека изслушаме самотата си
татко
имаме толкова недовършени дни
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021
