Стефан Гончаров - Другаде

Небето е вече другаде - пеперуда разполовена от утрото и съдбата ни е по-важна и неумолима от дъжда, който, като съвест и лекота, вечно и тихо ще вали. Представяме ви най-новите стихове на Стефан Гончаров в септемврийското апокалиптично лято на Нова асоциална поезия.

отне време

всичките ми липси
се оказаха ползи
(лилави следи
по облаци обвити
в кожата ти)

дъждове рояха сезоните
в една точка
която наричахме дом

ти отрече
да си тръгвала
но небето вече беше
другаде

*
спускай се
като паяк или сън
винаги отдалече
невидимо оплитащ
кибритени клони
в косите на утрото

гори с последствията
с поредното после
защото съдбата ти се оказа
по-важна
от лекотата с която
се изливаше дъжда ни

*
като възел бях
потопен в стъкло
вечно стегнат
около погледа ти

нямаше място за образи
въпреки че
нещо плуваше в огледалото
и търсеше бряг

всичко беше близо
пукнатините
петната
сенките
само ние се утаихме в нещо
непрогледно

*
спряхме
поне за пред липсата
да мокрим устните си
с пясък

оставаше само
да прекосим пустинята
преди потопа
но небето се събуди

не мога да избера
между две зими

миналото гори
бърза да повтори
виковете в бяло (отлагани за бури)
ниските поклони (пред раната на листа)
грешките на пристигащия (който пръв
ще се спаси)

*
като че ли
като небе се стече
и отмина
изпреварен от бурята

ти – облачния (желаещия
фигури) връх на съня
се оказа безпосочен
като старо обещание

*

уморен съм от
стъпките в пясъка
от сънените копия
пронизващи стъклени
потни и озъбени
лица на нощи
впрегнати в далечината
която неволно отстъпва
от ръба на видимото
като белег

пролетта е буря

стихна
месецът преди рояците
да покрият бреговете
с нефтени сенки
шумящи на място
като непорочно заченати
нощи –
лилави съкращения
на викове обърквани в дъжда
за гръмотевици премълчаващи
блясъкът на изгубеното

*
пречупеният лъч чертае
отминали хоризонти
отразени
в посоката на вятъра
накъдето стрелите
се превръщат в
крилати парчета
бяла плът – в сърце
побеляло
зад огледалото
от погледи

*
дните ме отлъчиха
като късно пристигащ облак
изпуснал сезона (съня
на отложеното лято)
отгледал времето на плячката

онази пауза
в която небето разпъва
последната буря (червената дума
цъфтяща в дъжда)

*
като мравките
под тениската ти
обхождам
сълзящи покриви
бяла плът
и чакам
да се разпаднеш
на сенки
в обектива
на лятото

*
сянката ми се разлагаше
увита в профила ти
като пеперуда
разполовена от утрото

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020