Габриела Цанева - Зима
Кучето вие срещу уличната мъгла. Птиците стъпват в тишината. Търсим луната в новите източни пиеси на Габриела Цанева.
Александър Арнаудов
*
Знам, че е пълнолуние. Търся луната зад завесата, няма я... Излизам на балкона, за да я потърся между облаците, дори щората вдигам, няма я... Зима е. И облаци няма.
Само мъгла, толкова гъста е, че не виждам, само чувам как...
кучето вие
срещу улична лампа -
зимна мъгла
*
Толкова чисто е,
толкова тихо –
птиците стъпват по сняг...
Боровите иглички са натежали
от очакване на утрото,
когато птиците ще запеят,
обрулени върху преспите им...
първи сняг -
чисти са
и кофите за смет
МЪГЛА И ОБЛАЦИ
Мъгла и облаци –
свличат кожата на планината,
обличат с мокрите й одежди
уморените ни делници,
навличат ни печал,
и мечти за пролет,
за синьо, за слънце,
за цъфнали клони,
за пчелни набези
в листа и корони,
за бонбони
от нектар и роса –
...красота...
Не ми трябва
красота,
не ми трябва
тъгата на деня
и мечтата за после...
Мисля за вчера,
празникът на любовта –
топла зима,
тревата събужда хлорофила си,
няма кокичета под снега
(и снега го няма);
малки момичета, облечени с ризници на червения кръст
раздават презервативи...
май...
на всеки минувач, забързан някъде...
май...
нали?
Дали към любовта...
И цветя,
и цветя...
Цветя –
по спирките и
тротоарите,
в ръцете
на всеки,
който крачи
забързан нанякъде,
без поглед за никого,
без лице...
самотни цветя,
букети с цветя,
станиоли,
и
бонбони,
и
сърца...
А някъде
стари поети и бардове
пеят песни за виното,
песни с китари,
песни без ритъм...
само бягащи образи,
забравени
и неизпети...
стихове умиращи,
разпети,
разпнати поети...
И виното плаче с червени сълзи,
разлива се –
върху оризовата ми хартия,
вместо туш...
Рисувам суми-е
рисувам усмивката ти с вино...
Планината съблича дрехите си
в мъгла –
стара и вечна –
като стара уличница,
като светица...
Планина –
...хубавица...
Не ми трябва
песента на барда,
нито туша на виното,
нито презерватива на любовта –
презареждам тялото си
и продължавам –
синева
зад мъглата и облаците...
Планината е бяла.
ОБИЧАМ ТЕ...
Обичам те.
Това е факт,
не зависи от теб,
нито от мен,
обичам те...
Уморена съм,
уморени сме –
да се обичаме
и да бъдем щастливи...
Обичам те,
това е факт.
Нямаш заслуга за него,
нито аз...
Ще бъда с теб до края.
Зная –
няма сила, която да ни раздели...
Ще остана с теб,
това е само началото...
Обичам те –
само изглежда, че сме в ада...
В рая сме, знаеш ли?
Мигът е спрял...
Мефистофел само си мисли,
че е отнел душата ни...
А душата ни...
Душата ни е цяла...
Обичам те –
твоята душа ми е по мярка,
затова я нося, вместо моята...
Дадох ти душата си в заем,
да си послужиш с нея,
докато нямаш сила да изгладиш своята...
Не ми я връщай,
недей –
твоята ми е достатъчна...
Изпрах я,
закърпих я – няма нужда от гладене...
Нося я –
като последния писък на модата...
Без колене,
без рамене,
без ходила,
раздрипана...
Не ми трябва друго,
освен погледа ти...
Ще ме погледнеш ли?!
Обичам те –
знаеш го,
дори когато няма какво да кажеш,
дори когато аз те ругая,
когато забравям слабостта ти,
когато играя герой...
Обичам те –
знаеш го...
Няма сила,
която да го промени...
Ние променихме съдбата...
не просто „съдбата си” –
ние променихме Вселената,
когато тя не поиска да те спаси...
Ние променихме Битието,
променихме пътеките,
по които вървим...
Ние хванахме Времето...
„О, миг, поспри!”
Спряло е времето,
не тече –
от минало към бъдеще...
Завихрено настояще –
това сме,
обичам те...
И няма да те пусна в бездната...
и няма да ме пуснеш,
зная –
обичаш ме...
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020