Надежда Тошкова - Пергамент на времето

Неполучени и неизпратени думи, монолози, търсене на себе си в отпечатъците на времето - единственият виновен на местопрестъплението на близостта. Надежда Тошкова и хоризонта на мислите ѝ във февруарския брой на списание Нова асоциална поезия.

Ива Спиридонова

Съдба

поне веднъж
да бъда стих желая.

дори да стана
оставам непрочетена

*
лицето ми
е пергамент на времето

всяка бръчка
е мълчалив отпечатък
на истината

Вина

съвестта е
състезание
по самозалъгване

*
В хоризонта се взирам,
себе си виждам.
В себе си гледам,
хоризонта откривам.
Сливане.

Така, прекалено вглъбена,
ми убягва от взора ръката,
чертаеща хоризонта.
И мене.

Неизпратени писма

Думите ми за теб така са далеч,
както ме чувства сърцето ти -
съществуват някъде
(по твое желание),
само с едното усещане,
с което искаш да видиш
в действителност колко сме близки,
без да докоснеш онази опасност -
да ги получиш наистина.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020